Кинрад извади от едно чекмедже на бюрото голям лист, навит на руло и го разгъна. Дебела черна крива линия пресичаше мрежата от дребни квадрачета, изпъстрена с кръстчета и точки.
— Ето го обратния курс — Той посочи няколко кръстчета и точки. — Като наблюдаваме непосредствено тези тела, всеки момент можем да кажем правилен ли е курсът ни. Има само едно нещо, което не знаем с абсолютна точност.
— И кое е то? — запита Вейл, като гледаше мрачно картата.
— Нашата скорост. Тя може да се изчисли само с точност плюс минус пет процента. Знам, че курсът е правилен, но не знам точно какво разстояние сме изминали. Ето защо очаквах да видим Слънцето преди четири дена, а него все още го няма. Предупреждавам ви, че това може да продължи и десет дена.
— Когато отлитахме от Земята, фотографирахме съзвездията — каза Нилсен, като натъртваше всяка дума. — Преди малко наложихме лентата върху екрана — картината не съвпада.
— Че как ще съвпадне? — в гласа на Кинрад прозвуча раздразнение. — Ние не сме в същата точка. Непременно ще има периферно изместване.
— Макар да не сме получили истинска щурманска подготовка, все нещичко разбираме — озъби се Нилсен. — Вярно е, ще има изместване, но в случая то се разпространява от център, несъвпадащ с розовата точка, която според вас е Слънцето. Този център е приблизително нейде по средата между розовата точка и левия край на екрана. Интересно, какво ще кажете сега.
Кинрад въздъхна тежко и загледа картата.
— Както виждате, това е кривата. Полетът от Земята вървеше по сходна крива, само че извита в противоположна посока. Фотообектива в опашката е фокусиран по оста на кораба. Докато бяхме на няколко хиляди мили от Земята, той бе обърнат към Слънцето, но колкото повече се отдалечаваше корабът, толкова повече се отклоняваше оста му ст тази посока. Когато сме пресичали орбитата на Плутон, тя вече е сочела дявол знае накъде.
Гледайки картата, Нилсен се замисли, а после попита:
— Да допуснем, че ви вярвам — колко най-много ще трябва да чакаме още?
— Вече казах — десет дена.
— Половината срок почти измина. Ще почакаме да изтече и втората му половина.
— Благодаря! — с ирония рече Кинрад.
— Тогава или ще сме се убедили, че виждаме Слънцето, или ще изберем нов капитан и ще полетим към най-близката звезда.
— А кой ще стане капитан? Трябва да хвърляме жребий — предложи стоящият най-отзад Бертели. — Може и на мен да ми се усмихне щастието да поуправлявам кораба.
— Опази бог! — възкликна Марсден.
— Ще изберем този, който е най-добре подготвен — каза Нилсен.
— Но нали затова избрахме вече Кинрад — напомни Бертели.
— Възможно е. Но сега ще изберем някого другиго.
— Тогава настоявам да имате предвид и моята кандидатура. Един глупак може да провали всичко не по-зле от друг глупак.
— Видяла жабата, че подковават коня и тя си вдигнала крака — забеляза Нилсен, но в дъното на душата си чувствуваше, че Бертели някак незабелязано проваля всичките му усилия. — Например, когато вие си мърдате ушите, аз не се и опитвам дори да се меря с вас. — Той изгледа останалите. — Не е ли така?
Те кимнаха усмихнати.
Това не беше триумф на Нилсен, а на някого другиго.
Просто защото всички се усмихваха.
Вечерта Бертели устрои поредния пир. Поводът този път не беше както досега рожденият му ден. По някакъв начин той се бе изхитрил за четири години да отпразнува седем свои рождени дни и кой знае защо никой не сметна за нужно да го изобличи. По-добре е все пак да не се прекалява и този път Бертели обяви, че гуляят е по случай издигането на кандидатурата му за поста капитан и за да спечели разположението на избирателите си. Повод не по-лош от всеки друг.
Подредиха столовата, както правеха вече двадесетина пъти. Отвориха бутилка джин, наляха на всички по равно и го изпиха с мрачна съсредоточеност. Арам както винаги почна да свири с уста, имитирайки пеенето на птици и получи обикновената порция аплодисменти. Марсден издекламира стилове за кафявите очи на малката просякиня. Нилсен така се разнежи, че изпя с дълбокия си и звучен бас няколко нови песни и бе възнаграден с ръкопляскания.
Наистина, нямаше го Вейгарт с неговите фокуси. В концерта не взимаха участие Докинз и Съндерсън, Но докато очакваха номера на премиера, малката група забрави за известно време отсъствуващите.
Кой бе премиерът ли? Разбира се, Бертели! В това отношение той нямаше конкурент. И именно за това се бяха привързали към този смотан човек, и може би дори го бяха обикнали.
Почти цял час той им свири на обой и правеше такива неща с инструмента, каквито никой не бе повярвал, че е възможно. Накрая изобрази сблъскване на автомобили — тревожни звуци на клаксони, удар и яростна кавга на шофьори. Нилсен за малко не падна от стола от смях. После Бертели извади челюстите си, лицето му стана като гумено и запоказва някаква пантомима.